Следвайте Гласове в ТелеграмПотресаващо слово за милионите жертви, за паметта и

Следвайте " Гласове " в Телеграм

Потресаващо слово за милионите жертви, за паметта и за нашето на следващия ден

Речта по-долу, отдадена на Втората международна война и на това, което нахлулите на съветска земя немски „ рицари “ са правили там, не е произнесена от руски или съветски началник. Не е на Сталин, не е на Хрушчов, не и на Брежнев. Нито на Елцин или Путин. Произнесе я немец, и то от най-високия пост - президентския, в най-злокобния ден в историята за съветските хора и за света - 22 юни. Немският президент Щайнмайер изрече тези думи преди два месеца, в постройката в Карлсхорст, в която през май 1945 година фелдмаршал Вилхелм Кайтел подписва Акта за безусловна капитулация на хитлерова Германия.

Не ни е работа да бърникаме и философстваме в германо-съветските връзки, те са оплетени задоволително, с цел да не може който и да е публицист да вникне до дъно в тях. Но това ми дава мотив да надникна, за кой ли път, в нашенското отношение - на висшите ни държавни ръководители, към българския фашизъм. „ Плюли са си в устите “ всички с власт - политическа или медийна, спомене ли някой думите фашизъм или антифашистка опозиция. Най-кратко казано - такива у нас няма. Няма и рязани глави на българи, само че и на англо- американци. Няма и Холокост, българската полиция е чистичка като сълзите на еврейските хиляди деца, подкарани с родителите им от чичковците български служители на реда към пещите в Треблинка. Нямали българско поданство – а че не са им го дали българските депутати, за чиято орис и през днешния ден се ронят крокодилски сълзи, и дума не се проронва в медиите, всеки е мълчалив. Затова ли и през днешния ден, към този момент три години, не престават несполучливите опити Столичната община да позволи да се построи непретенциозен монумент на починалите деца по времето на фашизма?!

Много, още доста може да се изрече по тематиката в едно слово, да речем на българския президент. Че той по-дол ли е от сво немски сътрудник? 

Франк-Валтер Щайнмайер, президент на Федерална Република Германия

Реч при откриването на изложбата за 80-годишнината от нападението над Съюз на съветските социалистически републики в музея „ Берлин-Карлсхорт “ 22.06.2021 година

Борис Попов посрещнал 22 юни като млад стрелец. Той е бил на 19. Неговата част се разположила на няколко километра от Минск. След закуска сутринта на 22 юни, споделя той, със своите сътрудници по работа отишъл да се пече на слънче в градината. Първите изстрели и гърмежи Борис Попов чул там, лежешком в тревата. Било е неделя. Неговите приятели починали незабавно, в първите боеве. Неговата бойна машина била унищожена. Командирът на полка заповядал да правят отстъпка. Воxниците се отправили пеша към Минск. Те не знаели, че там към този момент ги чакат немските войски. Така Борис Попов на 10 км от Минск още в първите дни на войната попаднал в плен у немците.

Първия лагер, в който го изпратили, бил Дрозди, на 5 км северно от Минск. Всъщност това е било не лагер, а събирателен пункт под намерено небе. Кадри от седмичната немска хроника от тези дни демонстрират това място. Безкрайни пространства, заградени с бодлива тел, в които хиляди руски бойци и офицери седят в прахта или стоят под изпепеляващия летен задух. Може да се забележи, че доста от тях са в гражданско работно облекло, в елементарни потници. Други са с униформени ризи и пилотни шапки. Млади или към този момент зрели мъже. Някъде в тази навалица е и Борис Попов.

Чуваме по какъв начин представителят разяснява немската хроника: „ Лицата на тези нечовеци са белязани от хищна лакомия и жадност за убийства “. В реалност виждаме измъчените от апетит и жадност лица на извънредно обезсилени пленници. Само в Дрозди 10 000 души ще станат жертва на така наречен заповед за комисарите — към хипотетичните командири от Червената войска, както гласи заповедта на Вермахта, би трябвало да се отнасят не като към военнопленници, а - изтъквам - „ да се унищожават
на място “.

Дами и господа,

Борис Антонович Попов, боец и деец от Червената войска, умря тъкмо преди една година — на 20 юни 2020, на възраст 98 години. Никога не съм бил персонално прочут с него, само че ми описаха неговата история. Самият Борис Попов ни я е разказвал в своите отчети и изявления, а за финален път преди 5 години – в документалния филм на телекомпанията „ Берлин- Бранденбург “. Филмът демонстрира Борис Попов седящ на пейка в парка в Минск, където е живял от 1950г. Той не наподобява на своите над 90 години – възрастен е да, само че без намек за отмалялост. Жизнен, запазващ наличие на духа, той мощно впечатлява фена. Имал е шанс, той е претърпял войната, а ние имаме шанса, че той можа да ни опише своята история. Това е историята единствено на един боец. А войната, за която той споделя, е почнала две години преди този момент с нападението на Германия над Полша. Две години, за които Втората международна  война хвърли забележителна част от Европа в мрака на разрушенията, окупацията и тиранията. А това, което последва по-късно и стартира на 22 юни 1941 г. се трансформира във

вакханалия на ненавистта и насилието, 

в радикализация на войната и превръщането й в безумство на тоталното заличаване. Още от първите дни настъплението на немските войски бе движено от ненавистта, антисемитизма и антиболшевизма, от расовото безумство във връзка с славянските и азиатските нации на Съветския съюз. Тези, които водеха войната, убиваха хора с всички мислими и немислими начини, проявявайки невиждани преди този момент свирепост и зверства. Тези, които бяха виновни за войната, пробвайки се от горната страна на всичко да обосноват своето националистическо бълнуване с немската просвета и цивилизация, цитирайки Гьоте и Шилер, Бах Бетовен, опорочиха цивилизацията като цяло. Нарушиха всевъзможни правила на хуманността и правото. Войната на немците против Съветския съюз беше безчовечие на убийци. Колкото и да ни е тежко, ние сме длъжни да помним това. Паметта за безспорната омраза и разчовечаването на другите хора остава дълг за нас, немците, и предизвестие за целия свят.

Стотици хиляди руски бойци починаха по фронтовете, умряха от апетит, бяха разстреляни още в първите месеци на войната, през лятото на 1941г. Веднага с настъплението на немските войски стартира убиването на евреиските мъже, дами и деца, разстреляни от командите на СД, Секретен сътрудник и техните помагачи. Стотици хиляди мирни поданици на Украйна, Белорусия, страните на Балтика и на Русия станаха жертви на бомбардировки, бяха подложени на безпощадно гонене и избиване поради партизанската битка. Градовете се разрушаваха, селата се изгаряха. На старите фотоси се виждат единствено овъглени тухлени комини от печките, които се извисяват над опустошената околност. В резултат тази война струваше на Съветския съюз 27 милиона живота.

Наиистка Германия умъртви 27 милиона души, унищожи ги, изтреби ги, умори ги от апетит, изтеза ги до гибел от рабски труд. 14 милиона от тях бяха мирни поданици. Никой в тази война не понесе повече жертви от тогавашния Съветски съюз. И все пак тези милиони жертви не са толкоз запечатани в нашата групова памет както това изискват тяхното страдалчество и нашата отговорност.

Дами и господа,

Тази война беше незаконна, чудовищна, завоевателна война за заличаване. Който през днешния ден отиде на местата, изпепелени от войната; който срещне хора, наранени от тази война, те неизбежно ще му припомнят за 22 юни 1941г. Ще му припомнят без годишнина, без паметници. Този ден наложи своя отпечатък върху старците, които са го претърпели като деца; върху хората по-млади от тях, върху техните внуци и правнуци. Следите му може да бъдат видяни от Бюло море до Крим, от балтийските дюни до Волгоград. Това са белезите на войната, белезите на разрушението, белезите на загубите. По пътищата на войната останаха всеобщи гробове, приятелски могили, както ги назовават на белоруски, на украински и на съветски.

Убийствата продължаваха и зад фронтовата линия. Войникът на Вермахта Паул Хон, разквартируван в съветското Березино, написа на 31 януари 1942 година в своя дневник: „ Часът е три денем. Вече един час разстрелват тези евреи, които тук още са останали живи – 962-ма души. Жени, старци, деца. Най-после! Команда от 20 гестаповци организира акцията. Двама души стрелят по ред. Евреите се придвижват в гъша редичка. Пускат ги в канавка, в която те се спускат един след различен и един по един ги разстрелват в легнало състояние. Изкоренява се чумата. От прозореца на моето работно място на 500 метра се вижда гето.И добре се чуват виковете и изстрелите. Жалко, че аз не вземам участие в това “. Край на цитата.

Всяка война носи със себе си разрушения, гибел и премеждия. Тази война обаче беше друга. Тя сподели на света варварството, осъществено от немците. Тя коства живота на милиони хора, тя трансформира в руини цялостен континент и като разследване от тази война светът се оказа разграничен за десетки години. Войната и нейното завещание разрушиха нашата памет. Този ерес не е преодолян даже в този момент, 30 години след рухването на желязната завеса. Той лежи като задължение върху нашето бъдеще. Нашата задача е да го преодолеем. Задача, за чието решение ни е извънредно належащо да поставяме повече старания, без значение от границите. Заради нашето минало, само че на първо място поради мирното бъдеще на идващите генерации на нашия континент. Затова през днешния ден ние сме се събрали тук, на историческо място, в музея, чиято работа поддържат 17 организации от 14 страни. Флаговете на тези страни се развяват пред зданието на музея. 

Дори там, където забележимите следи от войната през днешния ден са се изтрили или са обрасли с бурените на неспокойния минал век, където върху тях са се насложили годините на сталинизма, на студената война, разпадът на Съветския съюз, въпреки всичко може да бъдат напипани. Войната към момента се усеща, както се усеща белег, в случай че прокараш пръст върху него. Но вършим ли това ние, немците, обръщаме ли взор натам, тя ни е прекомерно малко позната със събитията в изтока на нашия континент. На кого в Германия е прочут Малий Тростенец край Минск, където сред 1942 и 1944 година бяха убити не по-малко от 6 000 души. Или село Хатин, което през лятото на 1943 година бе изравнено със земята и бяха избити всичките му поданици, половината от които бяха деца. На кого е известна Корюковка в Северна Украйна, където в течение на две денонощия 6700 мъже, дами и деца станаха жертва на най-мащабната жестока наказателна акция във Втората международна война. На кого е прочут град Ржев, ситуиран не по този начин надалеч от Москва, а единствено там в безкрайна борба Червената войска загуби повече от милион убити и ранени бойци. На кого е известно градчето Мизоч, чието еврейско население бе разстреляно пред вратите на града в течение на един ден, на 14 октомври 1942 година Само пет фотоси на немския стражар Густав Хил припомнят за мястото на закононарушението, където през днешния ден се простира умиротворяващ хълмист пейзаж. Тихо лежат мъртвите тела, заровени в дворовете измежду бурените. „ Тази тишина е по-страшна от сълзите и проклятията, по-ужасна от стоновете и виковете от болежка “, написа Василий Гросман през есента на 1943 година Но през тази тишина човек може да ги чуе – в разказите на оживелите руски военнопленници, на робите служащи, на изгонените и ограбени до шушка мирни поданици, на червеноармейците, на които занапред им предстоеше да извърнат в бягство и да разгромят Вермахта. Един от тях бе Давид Душман, последният жив от водачите в Освиенцим, който умря преди няколко дни. Както и Борис Попов, той беше на 98 години. Той също през целия си живот разказваше за това какво е трябвало да преживее.

Да, дами и господа,

тази война хвърля дълга сянка

Тази сянка лежи върху нас и до през днешния ден. В своето писмо до жена си граф Хелмут Джеймс декор Молтке, работил през август 1941 година В Международния юридически департамент на Върховното командване на Вермахта, пише-цитирам: „ Сводките от Изтока са ужасни. Планини от трупове лежат на нашите рамене. Постоянно, написа той, може да чуете за ешалоните с пленници и евреи, от които едвам 20 % стигат до мястото на назначението. Говори се, че в лагерите за пленници царят апетит, тиф и други епидемии, зараждащи вследствие на дефицита на всичко витално належащо “. Войната, за която написа Молтке, не може да бъде измерена с никакви човешки ограничения. Но я измислиха и реализираха точно индивиди. Това бяха немците. 

Затова тя, тази воина, ни остави в завещание въпрос, който още веднъж мъчи потомство след потомство - по какъв начин това е могло да се случи? Какво са знаели нашите предшественици, какво са творили? Нищо от това, което в това време е ставало надалеч на изток, не е ставало инцидентно. Айнзац- групата (военизиран ескадрон на гибелта – бел.ред.)на полицията за сигурност, СД, Секретен сътрудник и техните помагачи напълно не без предумисъл са си разчиствали пътя, убивайки и изгаряйки всичко. Те са следвали манията за изтребване и убийствения проект, създаден в Главното ръководство на имперската сигурност и в съответните министерства на Райха. Те са следвали Вермахта, немските бойци, които преди тях към този момент са съумели да ограбят, да измъчат или да убият по съмнение за партизанска активност локалните поданици.

Престъпната завоевателна война се е водила във военна форма от Вермахта. За нейната свирепост част от виновността носят бойците на Вермахта. Много, прекомерно доста време ни трябваше на нас немците, да признаем сами пред себе си този факт. Плановете, които са следвали немските бойци, са се наричали Генерален проект Оценка за съвместимост и План за глада, проекта на Бабке. Тези проекти са издигали безчовечността в ранга на принцип. Целта на тези проекти е била да експлоатират хората и да ги морят от апетит, да ги гонят от родните им места, да ги поробват, с цел да ги унищожат в последна сметка. Чиновниците на Главното ръководство на имперската сигурност са възнамерявали изтребването с цинична точност. Те са възнамерявали войната, която е обявявала за зложелател цялото руско население – от новороденото до престарелия. Предполагало се е не просто д абъде надвит в багра този зложелател, той е трябвало самичък да заплати за натрапената му война – с живота си, с имуществото си, с всичко, от което се е състояло съществуването му. Цялата европейска част на Съветския съюз, цели области на днешните Украйна и Беларус е трябвало да бъдат – изтъквам заповедите- „ почистени и готови за немската колонизация “.

Милионните градове Ленинград, днешният Санкт Петербург, Москва или Киев е трябвало да бъдат съпоставени със земята. Съветските военнопленници също не са се разглеждали като пленници. Те са били разчовечени, отнето им е правото да се считат за хора. Вермахтът, отговарящ за военнопленниците, е нямал желание да им дава храна – издръжка, както тогава се е казвало. Германският генералитет не възразявал против желанията на Хитлер да направи Вермахта реализатор на това закононарушение. Военнопленниците, които не работят,  би трябвало да умрат от апетит - това е гласяла заповедта на генерал-квартармаистера на немските сухопътни войски през ноември 1941 година. Борис Попов, за който описвам е попаднал в четири немски лагера за военнопленници от първия до последния ден на своето пленничество. В Дрозди, споделя той, едвам след 12 дни дадоха по половин литър баланда – водниста чорба, която те сърбали от чугунена вана, в която ги натиквали немските надзиратели. Гладът се задълбочавал от гибелните санитарни условия - паразити, инфекции и заболявания се разпространявали навсякъде. Военнопленникът Николай Николаевич Данилов написа: „ Болните и здравите лежаха един върху различен. По нашите тела пълзяха въшки и плъхове “.

В изложбата, която ние тук през днешния ден откриваме, може да се типа на пръв безобидна фотография. На нея са стотици дървета, устремени към небето. Ако се огледа по-внимателно, може да се забележи, че тези 1 са без листа, без клони, без кора. Съветските военнопленници с голи ръце са ги одирали от стволовете, с цел да не умрат от апетит. Тази фотография ни дава визия за ужасите в тези лагери. Тя е направена в град Шлос Холте-Щукенброк в Източна Вестфалия. Още едно място, където са били осъществени тези закононарушения – единствено че не някъде на изток, а на по-малко от час от моя роден град, от мястото, където съм израсъл, където в ученическите си години по този начин и не узнах нищо за това, което е ставало там преди по-малко от 20 години. След Дрозди Борис Попов бил изместен в някогашния щалаг-352 (лагер – бел. пр.) в Мосюковщина, през днешния ден това е в региона на Минск. Само тук са починали 80 000 военнопленници. Но Попов е имал шанс - пратили са го като общ служащ в пощенското поделение към военната администрация. В началото на 1942 година Го преместили в лагера в Гомел. След два месеца – в щалаг-4Б в Бранденбург. Борис Попов бил освободен от лагера на 23 април 1945 година в Мюлберг на Елба.Неговата орис е изключителна. Почти 6 милиона дами и мъже,войници на Червената арми, са попаднали в немски плен. Повече от половината от тях са починали – множеството в сборните лагери на изток. 

След освобождението си Борис Попов, за пръв път от 4 години, съумял да напише писмо на майка си в Ленинград. Той не знаел дали тя е ощее жива. Един милион ленинградци са умрели от апетит по време на немската обсада. Преди няколко години Даниил Гранин пред немския Бундестаг приказва за ужасите на блокадата. Смъртта унищожавала безшумно, безмълвно, ден след ден, месец след месец, през всичките 900 дни. Как да се скриеш от глада? Изчегъртвали лепилото от тапетите, варили кожени ремъци, учените химици в институтите преварявали химикали, яли са котки, кучета. В блокадния град за храна са се употребявали немислими неща. В незабравимата си тирада Даниил Гранин загатна детайлности, които на мен, президента на страната, не ми се обръща езикът да ги повторя. Този умишлен способ - не да се превземе градът, а да бъде морен от апетит вследствие на 900-дневна обсада, също е бил част от така наречен План за глада.

Майката на Борис Попов е претърпяла блокадата. През 1946 година Попов се върнал в Ленинград. Той съумял да приключи образованието си, оженил се и се преместил с жена си в Минск, където е работил като основен инженер в киностудията „ Белорусфилм “. През 70-те години той работа дошъл и в Германия. Борис Попов ни е оставил обръща душата история на своя живот. Но дълго време никой не желал да я слуша. Не желали да я слушат в Съветския съюз, където той до 1975 година Е трябвало да се бори за това като някогашен военнопленник д аго признаят за участник във войната. И не желали да я слушат в Германия. Тежката орис на личните ни немски бойци, попаднали в руски плен, затъмнявала интереса към ориста на руските. Навярно това е облекчавало съвестта на някои немци в първите следвоенни години. А закононарушенията, осъществени от немците в тази война, лежат като задължение върху нас, както угнетяват и до момента потомците на жертвите. Над всички нас тежи фактът, че точно нашите татковци, дядовци, прадядовци са водили тази война и са били причастни към тези закононарушения. Над натежи това, че прекалено много хора, отговорни за най-тежките закононарушения, не са били привлечени към отговорност. Над нас тежи това че ние прекомерно дълго не признавахме жертвите в окупирания изток за жертви. И, хайде през днешния ден да не забравяме, че в нас самите, в историите на нашите лични фамилии и до момента звучи ехото на страданията, на ужасите на онази война и на нейните последствия, изгнанията, раздялите, окупацията. Сред нас живеят старци, които като деца са заварили войната. Техните татковци тогава са воювали. Техните майки са претърпели несгоди, включително от настъпващата Червена войска. Много татковци, както се споделяше преди няколко години, останаха в Русия.Те са починали, изчезнали са безследно или са умрели в плен. На виталния път на това израсло без татковци потомство също лежи сянката на онази война.

За да осветим тези спотаени ъгълчета на паметта, няма потребност да вървим надалеч. Те се намират напряко на прага на нашия дом. Основните лагери за някогашните военнопленници – такива като Щукенброк във Вестфалия или Занбос в Долна Саксония, които посетих преди няколко дни. В Германия има повече от 3500 гробове на руски поробени служащи и военнопленници. Музеят „ Карлсхорст “ събра дружно всички тези места и направи карта. Аз бих желал младежта да посещава повече, в това число и забравените места, в Изтока на нашия континент – по същия метод, по който хората идват на мемориалите от Втората международна война в Запада. Това би станало значим принос в нашата обща памет. За никого не е елементарно да си спомня за ужасите на предишното, само че бремето на изгубената памет, на непризнатата виновност, в никакъв случай няма да стане по-леко. Напротив, то единствено ще стартира да притиска по-силно. Ние би трябвало да помним, не с цел да стоварим на днешните и бъдещите генерации виновността за това, което те не са направили. А поради нас самте. Ние сме длъжни да помним, с цел да разберем по какъв начин това минало продължава да живее в сегашното

Само този, който се научи да чете следите на предишното в сегашното, може да даде собствен принос за бъдещето, в което може да се избегнат войните и да не се даде късмет на тиранията, да се строи спокойно битие в изискванията на независимост. Затова би трябвало да знаем, че такива места като Мизоч, Бабий яр и Корюковка в Украйна, като Ржев в Русия или Малий Тростенец и Хатин в Белорусия, че всички тези забравени кътчета са точки на картата на историята на Германия.
Това, че след всичко случило се немците в същите тези места усещат гостолюбие от страна на жителите на Украйна, Белорусия или Русия; че ги одобряват като мечтани посетители и ги посрещат с положително сърце, всичко това не може да се назова по различен метод, с изключение на знамение. 

Преди шест години, при годишнината от края на войната, на мен-премиер-министъра на външните работи, във Волгоград, някогашния Сталинград, ми бе оказан церемониален банкет в наличието на доста ветерани. С гордо вдигната глава, в своята военна униформа, която им бе станала към този момент прекомерно необятна, те ми отдаваха чест и в очите им имаше сълзи. Този миг ще остане един от най-трогателните, запечатан вечно в спомените от моя живот.

Имам молба - хайде в този ден, когато си спомняме милионите и милиони починали, да осъзнаем каква велика цена има примирението, покълнало от гробните могили. Дарбата за примирие постанова върху Германия огромна отговорност. Ние желаеме и сме длъжни да вършим всичко за отбраната на интернационалното право и на териториалната целокупност на нашия континент. За укрепването на мира с страните от някогашния Съветски съюз и сред тях.

Борис Попов през 2007 година Получил писмо от немската организация „ Контакт посредством контакта “. Помолили го да опише своята история във тип на писмо. Това писмо стана начало. До самата си кончина през предходната година Борис Попов изнасяше отчети и речи в учебните заведения и пред аудитория в Белорусия и в Германия. През март 2020 година Няколко месеца преди неговата гибел, в Минск му бе връчен медал „ За заслуги пред Федерална република Германия “. Знам, че Зоя Михайловна Попова – вдовицата на Борис Попов, и неговата внучка в този момент в Минск наблюдават нашата среща, излъчена онлайн. Искам в този миг да им предам моя сърдечен поздрав.

Веднъж, отговаряйки на въпрос на берлински възпитаник за това какво усеща той, спомняйки си годините на своя плен, Борис Попов споделя: „ Възниква въпрос – не е ли време човечеството да се откаже от войната и да премине към връзки на взаимно почитание, при които даже най-сложните въпроси се позволяват по кротичък път? “. Този въпрос Борис Попов зададе на нас. Моето усещане е, че Европа преди време бе по-близо от в този момент до отговора на този въпрос. Преди десетки години, без значение от напрежението и борбата сред блоковете, от двете страни на желязната завеса цареше различен дух. Имам поради духа на Хелзинки. В разгара на опасността за взаимно нуклеарно заличаване стартира развой, който оказа помощ да се предотврати нова война, с помощта на признаването на общи правила и на съдействието. Този път, който докара до подписването на заключителния Хелзинкски акт, бе стартират още преди половин век. Той не беше ни нито лек, нито прав, само че това беше път, водещ далеко от логиката на ескалацията и на опасността за взаимно заличаване. А мен доста повече от трънливите пътища ме плашат тъпченето на място и отчуждаването. Тревожи ме това, че цялостната със премеждия история, която през днешния ден си спомняме, от ден на ден и повече сама става източник на отчуждението.

Ако нашият взор обратно бъде стеснен само в националната гледна точка; в случай че обменът на отзиви за другите аспекти на паметта угасне или бъде отритнат, то работата над написването на историята ще стане инструмент за нови спорове, предмет на нови вражди. Убеден съм – историята не би трябвало да става оръжие! Нас ни сплотява това, че ние, спомняйки си предишното, не се обръщаме с тил към него, а гледаме напред, призовавайки високо и ясно: такава война не би трябвало да се повтаря! Зная, че този мой апел споделят доста и доста хора в Полша, в страните на Балтика, Белорусия,Украйна, Русия, във всички страни от някогашния Съветски съюз. Към вас, жителите на всички тези страни, потърпевши от разгърнатата от Германия война за заличаване, обръщам през днешния ден моите думи:

Да не допуснем, да не позволим още веднъж да се окажем врагове

един за различен и да престанем да се признаваме един различен за хора! Няма да позволим последната дума да е на тези, които приказват езика на националното надменност, презрението, враждата, отчуждението. Паметта би трябвало да ни сближава, тя не трябва още веднъж да ни разделя. Тук, в това здание, на войната публично бе сложена точка. Затова за нашата страна и за този град „ Карлсхорст “ постоянно ще бъде изключително място, място на паметта. При всички политически различия, при цялата нужда да спорим за свободата, за демокрацията, за сигурността, би трябвало да има място за паметта. Затова аз през днешния ден съм тук. Нека паметта за предишното лекува раните, нанасяни от сегашното. Но сегашното в никакъв случай не изтрива предишното. Така или другояче предишното продължава да живее в нас като отхвърлена история или като история, която ние одобряваме. Твъде дълго ние, немците, не правехме това във връзка с закононарушението, осъществено в Изтока на нашия континент. Дойде време да наваксваме.

Затова ние през днешния ден се събрахме тук в „ Карлсхорст “. Ние се събрахме да отдадем дан на паметта за 27 милиона починали, 14 милиона мирни поданици. Ни се събрахме, с цел да си спомним невероятния принос на дамите и мъжете, сражавали се в редовете на Червената войска срещу нацистка Германия, ние си спомняме техните геройство и увереност – милиони хора, които дружно с американските, английските и френските съдружници и дружно с доста други вложиха своя живот в битката за избавление от нацистката робия. Аз показвам своето надълбоко почитание за вашата битка с най-лошия режим от всички, които в миналото са опорочавали нашата планета, както писа и Боуи. Аз скръбно се покланям пред украинските, белоруските и съветските жертви, пред всички жертви от някогашния Съветски съюз. Хайде да работим за богатството на друго, по-добро бъдеще! Това е в нашите ръце.

Благодаря!